„Няма да имам нищо общо с бомбата!“: Учените, които се противопоставиха на проекта „Манхатън“
От почти 130 000 души, взели участие в плана „ Манхатън “, болшинството не са имали визия какво тъкмо основават. Подобно на служащите на конвейер, те са изпълнявали своите дребни, профилирани задания, без да им бъде показвана цялостната картина. Тези, които въпреки всичко са знаели, са имали своите аргументи да останат. Някои поради пари: съгласно известията заплатите по плана били по-добри от междинните. Други работили от национализъм и търсели възмездие за Пърл Харбър. Трети пък са били стимулирани от научно любознание: „ Работим върху нещо, което е по-важно от откриването на електричеството “, казвал на новобранците си химикът Глен Сиборг, който оглавявал отдела за плутоний. „ Това съвсем постоянно ги очароваше. “
Лиза Мейтнер
За дребен брой учени обаче нищо от тези изкушения не си заслужава моралната цена. „ Няма да имам нищо общо с бомбата! “ споделя Лиза Мейтнер – австрийска физичка, на която се приписва откриването на нуклеарното разделяне – когато е поканена да се включи в плана „ Манхатън “. Към Мейтнер се причисляват и италианския физик Франко Расети, дълготраен помощник на Енрико Ферми, както и от носителя на Нобелова премия Изидор Раби. Конкретно Раби отхвърля предлагането на Опенхаймер да стане заместник-директор на целия план, като работи единствено в лимитираното качество като съветник.
Някои учени се причисляват към плана „ Манхатън “, само че по-късно му се опълчват – когато осъзнават разрушителния му капацитет. Полско-британският физик Джоузеф Ротблат идва в лабораторията в Лос Аламос през 1944 година, с цел да оглави нейния научен отдел, само че напуща по-късно същата година, когато излиза наяве, че нацистка Германия не е покрай създаването на лична атомна бомба (противодействието на евентуалния атомен боеприпас на нацистите е било първичната цел на плана „ Манхатън “). След като дълго време е упрекван в руски шпионаж, Ротблат е позволен още веднъж в Съединени американски щати едвам през 1964 година Тези обвинявания обаче не стопират кръстоносния му поход против нуклеарната енергетика и през 1993 година той разгласява книга, в която се афишира за демонтирането на всички оръжия за всеобщо заличаване на планетата.
Лео Силард
Друг академик, който съжалява за работата си в Лос Аламос, е Лео Силард. Унгарско-американският физик е един от хората, които дружно с Алберт Айнщайн оказват помощ за стартирането на плана „ Манхатън “: през 1945 година той обикаля от отдел на отдел и събира подписи за петиция, която да разубеди президента Хари Труман да хвърля техните ужасни творения върху Хирошима и Нагасаки. В петицията, подписана от повече от 70 специалиста, се твърди, че въпреки Втората международна война да би трябвало да бъде „ доведена бързо до сполучлив край “, такава офанзива против Япония не може да бъде оправдана, до момента в който на страната не бъде дадена опция да капитулира. По-важното е, че вносителите на петицията считат, че Съединени американски щати, като първата страна с нуклеарни оръжия, би трябвало да даде образец на останалия свят, като се въздържат от потреблението им:
Със своята петиция Силард провокира враждебността на федералното държавно управление, военните и Опенхаймер, който се твърди, че никой от учените, работещи в лабораторията в Лос Аламос, няма опция да подпише документа. Опенхаймер счита, че няма смисъл да се създава нещо, което в никакъв случай няма да бъде изпитвано. „ Ако сте академик, не можете да спрете такова нещо “, споделя той по време на прощалната си тирада през 1945 година „ Ако сте академик, вярвате, че е добре да разберете по какъв начин действа светът; че е добре да разберете какви са реалностите; че е добре да предадете на цялото човечество допустимо най-голямата власт да управлява света и да се оправя с него съгласно своите светлини и полезности. “
Години по-късно Опенхаймер трансформира мнението си, когато се опълчва на появяването на водородните бомби с претекста, че те са още по-разрушителни от атомните. Но неговите апели, както и тези на сътрудниците му преди него, идват прекомерно късно. Ротблат по този начин и не съумява да убеди международните водачи да се спогодят за световно нуклеарно разоръжаване. Петицията на Силард по този начин и не стига до Труман – държавният секретар Джеймс Ф. Бърнс отхвърля да му я покаже. А Хирошима и Нагасаки са погълнати от пушек, радиация и гибел.
